Неосъщественият преход

Неосъщественият български преход

Преди да започнем да говорим за промените в България трябва да отбележим, най-напред, че падането на комунизма и последвалият го преход, нямаше въобще да се осъществят ако не са се случили някои събития в СССР и другите бивши социалистически държави.

            Най-съществените, може би, са Перестройката в СССР, извършена от Михаил Горбачов и падането на Берлинската стена. Паралелно с промените в СССР, в България започва масова кампания на Възродителния процес. Това са все важни събития, които обуславят започването на промени в комунистическите държави и в частност България.

            Перестройка е общото название на реформите и новата идеология на ръководството на СССР, с което се означават радикалните промени в икономическата и политическата структура на държавата през втората половина на 80-те години на 20 век. Реформите са инициирани от Михаил Горбачов през 1985 г.. За начало на Перестройката се счита месец април 1985г., а през януари 1987г. на пленум на ЦК на КПСС перестройката е официално обявена като направление за развитие на държавата.

            Но случилото в СССР, в бившите социалистически държави, в САЩ и в западните демократични общества само е допринесло за започването на промените в България. Оттам нататък осъществяването или по-скоро неосъществяването на българския преход е дело на българската политическа класа и целия български народ.     

Едни от съществените проблеми на българското общество като цяло са липсата на търпение, отговорност и късата ни памет. Липсата на отговорност си проличава в редица оправдания и създаването на конспиративни теория, които използваме, за да се покажем като жертви. Късата ни памет и на моменти липсата на такава се вижда най-явно в политическите избори, които правим, включително и последните такива, провели се преди около месец.

По-надолу ще се опитам да разгледам някои от важните събития, които се случват в ранните години на прехода и които според мен оказват своето влияние и днес.

            Споменати са планът Ран-Ът think-tanks организациите, влиянието на ДПС в политическия живот през всичките тези години, бързото прегрупиране на структурите в БКП, незнанието, неподготвеността  и прибързаността, които проличават в действията на десните политици, в лицето на СДС. Дали въобще в България има десни политици всеки сам ще прецени, но е факт, че почти всички, ако не и всички, които са участвали, участват и вероятно ще участват в българския политически живот са свързани с отминалия преди повече от четвърт век период.

           

            Началото на 1990 година заварва България в една доста неспокойна и променяща се с всеки изминал ден среда. Хората са обзети от въодушевление и надежди за едни бързи и демократични промени, които да приближат страната ни към Западния свят. Но, както споменах по-нагоре, ние не сме достатъчно търпеливи, което води до вземането на необмислени и емоционални решения. Хората по-онова време са водени по-скоро от истерия и реваншизъм към предишните управляващи, отколкото от здравия разум. Това, наше нетърпение, за жалост продължава и до днес и вместо търпеливо да изчакаме промените да се случат бавно и правилно, ние вземаме прибързани и грешни решения.

            В тази противоречива обстановка е трудно започването на самите реформи. Правителството на Андрей Луканов няма подкрепата на представителите на СДС. Те категорично отказват да участват в реформите заедно с БСП.

            В този момент, донякъде и случайно, представители на парламента успяват да установят контакт с Ричард Ран. По това време той е главен икономист на Търговската камара на САЩ. Идеята на Андрей Луканов е този проект, създаден от американски специалисти, да убедени усилията на българските професионалисти от БСП и СДС за изработване на съвместен оперативен проект за реформи.

            Ричард Ран приема почти всички искания, които са представени от българска страна. За ръководител от българския екип е назначен професор Иван Ангелов. В екипа влизат равен брой представители от БСП и СДС. Американски представители посещават България няколко пъти. На едно от посещенията те остават доста впечатлени от нивото на инженерите и качеството на машините в предприятията.

            Готовият текст е донесен в България от Ричард Ран и от Роналд Ът и е предоставен лично на Андрей Луканов.  След това се състои среща на Андрей Луканов с Петър Берон и Петко Симеонов от Координационния съвет н СДС. Десните представители нямат възражения по американския проект, но също така напълно отказват да извършват реформите съвместно с БСП. Думите на Петър Берон са: „Андрей, и златна програма да ни представите, няма да се съгласим да правим реформи с вас“.

            Решението на десните, от тяхна гледна точка, вероятно е правилно. Времето работи за тях. Те първо искат да завземат властта и след това сами да проведат реформите. Както, обаче се вижда, това така и не се случва по правилния начин и досега.

            Професор Иван Ангелов смята, че „Програмата Ран-Ът“ ако е била приложена, сега България щеше да бъде една по-добра, по-уредена, по-малко ограбена и разградена, по-богата, хората щяха да живеят по-добре. На въпросите какво е влиянието на тази програма за случилото през последвалите години в България, неговият отговор е „за съжаление почти никаква“.

Преди да бъдат приложени в България и в други Източни страни, реформите за преход към демокрация и пазарна икономика вече са изпробвани, систематизирани и анализирани в други страни по света, особено в Латинска Америка и Южна Европа. Но, това, което се променя, в Латинска Америка, в началото н века, за разлика от България, е, че в тези страни държавата притежава над 50% от всяко едно предприятие. В България не само че държавата не притежава нищо от приватизираните предприятия, но и самата приватизация се извършва под влиянието на „Сивата икономика“.

 В някои райони, включително и в моя роден край – Средногорието, приватизацията е допринесла за по-добри условия на труд, по-добро заплащане и по-добра грижа за околната среда. Но това е пример, който по-скоро е изключение от правилото. В по-голямата част от страната хората и самите предприятия са докарани до „просешка тояга“ от мафиотските босове. Примерът за моя роден край също не е само с положителни оценки. В завода, който се намира в Пирдоп и Златица преди съществува цех за обработка на злато, в момента необработеното злато се изнася за Германия. Това, разбира се, ощетява държавата. Тук поне населението е по-спокойно от битова гледна точка. Но в други райони дори и да работят хората са принудени да мизеруват. Такъв е примерът във „Въгледобив Бобов дол“, „ТЕЦ Бобов дол“ и „МОВ-Перник“.

Благодарение на тези примери се вижда, че приватизацията въобще не извършена по-правилния начин. Но се оказва, че грешките не са дело на „Програмата Ран-Ът“, както явно някои хора искат да ни втълпят, а всъщност на самите политици, участвали в този процес. В програмата е предвидено приватизацията да се извърши като за всяко предприятие се проведе търг и който предложи най-висока сума да придобие собствеността. Само че някои предприятия са докарани умишлено до фалит и след това са продадени за „жълти стотинки“. Но, разбира се, някои хора са взели милиони левове „под масата“.  Ето какво още се предвижда от американските експерти:

„България трябва бързо да приеме всеобхватна програма за приватизиране на своите повече от 2200 държавни предприятия, на земеделските стопанства и хилядите малки обекти в сферата на търговията и услугите, ако иска да избегне икономическия спад, пред който е изправена сега. Главната причина за ниския жизнен стандарт в България е неефективността на държавните и управляваните от държавата предприятия, които използват неефективно квалифицираната работна сила на страната, оскъдните капитали и суровини. При заменянето на сегашната система на управление на предприятията с друга, основаваща се на частната собственост, от изключително значение са конкурентните пазари, предприемаческият дух и обслужването на клиента. Приватизацията – процесът, при който предприятия и авоари се прехвърлят от държавата към собственици и управители от частния сектор, предлага систематичен и методичен подход за постигане на тази цел.

Приватизацията обаче не се свежда само до поредица от механични действия, които водят към преобразуване на предприятията. Както показа опитът в целия свят, приватизацията е преди всичко и най-вече политически процес с икономически последици и пренебрегването на този прост постулат често е било и най-важната причина за провала на една програма за приватизация. България би могла да се сблъска със същия проблем, ако не се обърне сериозно внимание на опасенията, възникнали наскоро във връзка с честността на програмата. В тази глава се препоръчва поредица от промени в наличната програма за разсейване на тези опасения. Промените включват пълна публичност, предоставяне на възможности за всички заинтересувани участници, решаване на сблъсъците на интереси и недопускане на всекидневно политическо вмешателство.

След като бъдат осъществени тези административни мерки, програмата за приватизация би трябвало да влезе в действие възможно най-бързо, като вниманието бъде съсредоточено върху по-големите предприятия, които могат най-лесно да се приватизират, благодарение на особеностите на тяхното производство, управление и печалба. Едновременно с това би трябвало да се положат усилия и да се продадат многобройните малки обекти в сферата на търговията на дребно и услугите, за да продължи създаването на широка общност от дребни бизнесмени и предприемачи. Едва след придобиването на знания и изправянето на грешките, програмата за приватизация може да се насочи към по-трудните и обременени предприятия. Винаги, когато е възможно, продажбата би трябвало да приключи без правителството да запази някакво влияние или участие в приватизираната фирма. Може обаче да има специални случаи, при които да бъде запазена временно частична или пълна държавна собственост при частно управление на основата на стимулиращи договори, което да продължи до момента, когато същинската приватизация ще стане по-подходяща.

В по-голямата си част много от съществуващите предложения за приватизация, които вече се обсъждат в България, включват елементи от тези препоръки. Въпросът, пред който е изправена България сега, е да бъдат премахнати подозренията, свързани с честността на програмата, и да започне бързото й прилагане.“

Както се вижда и в самият план, макар и да не се препоръчва, се казва, че ако няма необходимите условия, е по-добре предприятията да запазят пълна или частична държавна собственост и едва след това при по-подходящи условия да се извърши приватизация. Но както се случва, обикновено у нас, хората обръщат внимание само на това, което им изнася. В горепосочения цитат се казва, че е добре приватизацията да започне максимално бързо, но както знаем това не става, а тя се случва в края на 90-те години на 20 век.

Всичко това показва отново каква е разликата между българските политици и тези в Латинска Америка. Докато едните преди всичко, на първо място мислят за своята родина и своето население, другите първо и единствено искат да спечелят някои милион повече и да си уредят собствения живот.   

Историята на българския преход е предмет на множество борби за легитимност, които непрестанно променят своето съдържание: вътрешни борби в средите на българските политически и интелектуални елити, както и битки за легитимност, които надхвърлят националните граници като опитите да се разграничим напълно от Русия и от другите източни страни и да се присъединим към Европейския съюз.

Повечето от българските писмени извори относно прехода споменават рядко събитията, случили се преди символичната дата 10 ноември 1989 г.. Има обаче събития преди 1989 г., които предвещават идващите промени. През юли 1987 г. например БКП провъзгласява началото на поредна голяма реформа на държавата и на социалистическото общество. Под наименованието „Юлска концепция“ се предвижда политическа реорганизация на обществото, подготовка за ограничен политически плурализъм, както и нова конституция. Предвижда се също преход към пазарна икономика и частна собственост.

Всичко това ни показва, че действително бившите социалистически лидери са донякъде подготвени за идващите промени и обяснява защо и до ден днешен те държат властта и не може да се отървем от тях.

Въпреки това, всеобщо е прието, че политическият преход започва на 10 ноември 1989 г. със съвещанието на Политбюро на Централния комитет на БКП, който вечерта на 9 ноември принуждава Тодор Живков, генерален секретар на Партията и председател на Държавния съвет, да напусне всичките си постове. Макар и днес ,с оглед на събитията, случили се в другите социалистически страни, оставката на Тодор Живков да се вписва в логическата последователност на събитията, „българското пробуждане“ от 10 ноември 1989 г., остава в паметта като неочаквано чудо, което се чества – най-вече от партията на демократичната опозиция – СДС – като дата на освобождението от комунизма, в противоположност на 9 септември 1944 г., честващ освобождението от фашизма с помощта на „Големия съветски брат“.

Андрей Луканов става премиер и провежда заедно с опозицията, от януари до май, „Българската кръгла маса“.

            Според Петър Бояджиев „Кръглата маса“ дава началото на задкулисието в страната. Проблемът през пролетта на 1990 година не е да се забранява БКП, а и няма нужда от това.

Първият проблем е, че точно с „Кръглата маса“ се поставя истинското начало на фамозното задкулисие, което днес по-младите наричаме „КОЙ“. Вторият проблем е, че „Българската кръгла маса“ няма нищо общо с „Полската кръгла маса“. В Полша има два субекта - Правителството и Солидарност. В България няма такова нещо. „Кръглата маса“ у нас е  между БКП и СДС, а не между правителството и СДС. По този начин СДС, което е политическият субект на бъдещето, легитимира БКП и „Кръглата маса“ се превръща в един театрален спектакъл, който няма за цел да решава въпроси. А в онзи момент ръководството на БКП е в изключително трудно положение и има голяма нужда от този театър. Последствията са известни.

Един от съучредителите на СДС Петко Симеонов отговаря на въпроса на Алфред Фосколо „Кога разбрахте, че всичко е театър и че всичко, за което говореше СДС, е изгубено?"  по следния начин: „Когато аз като Председател на предизборният щаб на СДС бях подготвил всичко за общинските избори, включително и огромната част от рекламните материали, отпечатани и когато Желю Желев се върна след една лична среща с Андрей Луканов и ми заяви: Няма да има избори. Аз бях вторият човек в СДС, който научаваше че няма да има избори след Желю Желев. Тогава разбрах, че ние не решаваме, а изпълняваме.“

            Този разговор, ако  е истински, показва, че още тогава е започнато разпределението на държавата и наистина тази „Кръгла маса“ няма за цел да се обсъди пътя, по който да тръгне България, за да премине към частната собственост и пазарната икономика, а де се разпределят по-скоро сферите на влияние.

Според политолога Огнян Минчев договарянето на „Кръглата маса“ между БКП и СДС е основна стратегическа грешка на съвсем младата опозиция в първите дни на 1990 г. Ако вместо БКП на масата са представителите на правителството на Георги Атанасов, темата на дебата е щяла да бъде процес на предаване на властта.

Години по-късно вече покойният президент Желю Желев обяснява, че СДС се съгласява да преговаря с БКП, защото в партийното ръководство – за разлика от правителството на Георги Атанасов – са комунистите-реформатори начело с Андрей Луканов. Оказва се, че опозицията се бори за идейно-политическо обновление, а не да вземе властта.

            Според Огнян Минчев също тази „Кръгла маса“ дава началото на задкулисието в България.  Пълната липса на политически опит сред тогавашните дисиденти в и около СДС и фактът, че и Желев, и Симеонов, и мнозина от останалите са научни работници в социалните науки - те са идеологически, а не властово мислещи хора, се оказва голям проблем на българската опозиция.

„Кръглата маса“ постига целите, които са заложени от самото начало. Дава възможност на БКП да се реформира и да се легитимира в новата епоха. Институционализира СДС като един вид младши партньор в неизбежния процес на въвеждане на политически плурализъм. Определено трябва да се каже, че СДС постига неочаквано много повече – за броени месеци успява да влезе в управлението на равноправни начала с БСП в края на 1990 г., а 10 месеца по-късно – и да състави правителство с "подкрепата" на ДПС. Още през онези години се вижда, че тези, които имат някакви идеологически цели винаги действат по-бавно от тези, които ясните цели са  просто да са във властта, за да могат да си „вършат своите работи“. Още тогава ДПС успява да се намърда във властта и да се задържи успешно там до наши дни. Това явно не е случайно. Да не забравяме, че техният основател и почетен председател Ахмед Доган, е един от бившите членове на Държавна сигурност, т.е. един от тези, които не са „слепи“ за това, което предстои.

Тази "подкрепа" вероятно е нямало да бъде необходима, ако не е режисирано и осъществено разцепление на СДС, което отново е проява на политическа незрелост и уязвимост, както и приемане на БКП като партньор на „Кръглата маса“.

Българската демократична опозиция не е сравнима с чешката, полската или унгарската говори и Достена Лаверн в своята книга „Експертите на прехода“. Авторката говори за think tank организациите. Това най-често са неправителствени организации, които обединяват специалисти в различни области – външна и вътрешна политика, право, икономика, публични и социални отношения, култура, високи технологии, медии. Всички тези експерти в работни групи или по индивидуални заявки са ангажирани с изследване, анализ и изготвяне на прогнози в тяхната област по зададен конкретен проблем.

Лидерите на българските think tanks заявяват, че „това първоначално изоставане, което България не може да навакса“ обяснява закъснението на българските реформи в сравнение с чешките, полските и унгарските. Този „първороден“ комплекс на опозицията изостря враждебността и недоверието ѝ спрямо БСП. Скандалите около досиетата на лицата, сътрудничили на тайните служби на партията, създават повсеместна атмосфера на шантаж и подозрения, която продължава да съществува и досега. Демократичната опозиция страда от тях точно колкото и бившата Комунистическа партия, защото подозрението за сътрудничество с репресивния апарат на бившия режим тежи на кадрите и на двете формации – БСП и СДС. Липсата на „истинско българско дисидентство“ пречи на българското общество да оцени правилно стойността на демокрацията.

Още един проблем със скъсването с миналото се оказват и първите демократични избори от 17 юни 1990 г., спечелени от старата Комунистическа партия. Провалът на СДС на изборите показва, че българския народ е политически незрял и неспособен да се ръководи сам – мотив, който често се използва в публичните изказвания и статиите на експертите на цитираните think tanks.

Така историята на парламентарната демокрация в България след 1989 г. започва с парламент със социалистическо мнозинство. Между 1990 и 2001 г. в България се изреждат девет правителства и пет демократично избрани парламента. Заместването на еднопартийната система с тази на демократичния плурализъм предизвиква проявата на голям брой партии. Все пак политическата „пица“ от този преходен период е поделена основно между БСП и СДС, с участието на ДПС, която на изборите редовно печели по около 10 % от вота на гласоподавателите и поради негласуването на мнозинството българи те оказват доста съществен политически фактор през всички тези години на преход. Дефакто те не участваха, поне явно, единствено в управлението на ГЕРБ, защото и при най-голямата изборна победа в годините на прехода – тази на НДСВ, правителството на Симеон Сакскобургготски е подкрепено от ДПС. А постоянното завръщане на БСП показва, че ние имаме изключително къса памет и продължаваме да бъдем незрели по отношение на политиката.  

Така БСП се превръща в символ на миналото, а също и на невъзможното ляво бъдеще. Обществото „трябва да се научи на прагматизъм, да избира между възможните неща и да спре да мечтае“, твърди в един разговор експертът от ЦЛС Г. Ганев.

В интернет пространството се появи информация за плана Ран-Ът. В някои от сайтовете то бе представено като конспиративен план за унищожаването на България, разписан едва ли не минута по минута. Но дали това е точно така?

Промените у нас не се случват по тези предписания, а биват повлияни от Международния валутен фонд и Световната банка. Българските политици предоставят България за изпробване на авантюристични схеми, които не са разрешени на тези организации в другите държави.

Оказва се, че не малко точки от този план не са никак лоши, стига да са  изпълнени по-правилния начин. Сега, четвърт век след началото на прехода, спокойно може да кажем, че той не се е случил както на всички нас ни се иска.    

Иронично Валери Бюнс казва, че сега новите политически режими от Източна Европа – след като са се освободили от „научния социализъм“ – биват информирани от „западни експерти“, че съществува „научна демокрация и научен капитализъм, които се налагат „отгоре-надолу“.

Още в началото на прехода, през 1992 година, България влиза в Съвета на Европа. Почти веднага започва и подготвянето на страната за присъединяване към НАТО и Европейския съюз. Към това „семейство“ се включват още Световната банка и МВФ. Доколко всички тези присъединявания са напълно успешни за България е доста спорен въпрос. Лично за мен те са по-скоро неуспешни.