Тероризъм

Защо нараства мощта и влиянието на тероризма

Тероризмът е система от мерки за преследване и унищожаване на политически врагове. Чрез него се преследват политически и религиозни цели. При извършване на терористични актове се активират идеологически цели. Тероризмът е дейност, насочена против съществуващите закони. Това дава достатъчно основание за квалифицирането му като престъпление.

Терминът тероризъм произлиза от латинския термин „Terrere”, което означава „карам да трепери”.

Използването на насилието за постигане на политически, лични и групови цели има хилядолетна история. Счита се, че първото достоверно сведение за използване на насилие с политическа цел, което е достигнало до нас е от преди повече от 3000 години. То се отнася до убийството на египетския фараон Рамзес IV.

Типичен пример за използване на терор и терористична дейност са кампаниите на османската държава по насилственото асимилиране на големи маси от българското население или т.н. потурчване в Родопите.

По-големи измерения политическото насилие достига на границата на XX век, когато анархистите го превръщат в основно средство за реализация на целите си в различни страни от Европа. Тероризмът от това време се превръща в смъртна заплаха за живота на монарси и държавни глави. През 1881 г. група народоволци (членове на тайната политическа организация „Народна воля“) начело със София Перовска убиват руския цар Александър II – Освободител. През същата година е убит и президентът на САЩ – Джеймс Гарфийлд.

От 90-те години на миналия век насам се променят рязко мотивацията, идеологията и средствата за постигане на целите на терористичните групировки. Съвременният тероризъм е добре организирана престъпна дейност с комплексен характер и висока степен на обществена опасност, която използва терора като основно средство за постигане на целите си – най-често политически. През последните 15 години има редица примери за терористични актове в различни страни от цял свят.

Огромните промени в развитието на технологиите и възможностите за разрушение, в съчетание с наличието на струпвания на големи маси от хора на едно място, променят основните направления на терористичните актове, като някои от тях по мащаби се превръщат в терористични операции (11 септември 2001 г. – Ню-Йорк, 23 октомври 2002 г. – Москва, 11 март 2004 г. – Мадрид, 01 септември 2004 – трагедията в Беслан). Все повече целите на тероризма стават групови, предпочитаните способи и действия целят резултати в центъра, на които е съсредоточено вниманието на съвременните глобални медии.

Събитията, които се случиха през този век и продължават да се случват изискват от международната общност единен подход в борбата с тероризма.

В наши дни се забелязва точно обратното. Както вече споменах тероризмът винаги се води от политически цели. Освен тях, вероятно, по-съществени са финансовите такива и разбира се борбата за власт. Живеем в дни, в които нараства заплахата от тероризъм или поне така ни се втълпява. Все пак сме свидетели, че бе създадена една държава, която е водена от чисто терористични, радикални и крайно религиозни подбуди – в лицето на ИДИЛ. Кой и защо точно я създаде вероятно никога няма да се разбере напълно. Гледайки, обаче кои държави имат полза от случващото се в Сирия и Близкия изток, всеки човек, сам за себе си, може да си даде отговор.

Години наред САЩ се меси в конфликтите в Афганистан, Ирак, Либия, сега и в Сирия. За пред света те твърдят, че са там, „за да въведат демокрация“. Целта е съвсем друга, а именно парите, които се изразяват в залежите на нефт, намиращи се на територията на тези държави. Друга държава, която се облагодетелства от този нефт и купуваща го почти на безценица от ИДИЛ е съседната на нас Турция.

Всичко видяхме, че само няколко дни, след като Русия удари нефтените конвои над Сирия, Турция отвърна на удара, сваляйки руския самолет, който е бил над нейното въздушно пространство „цели“ 17 секунди и не е бил реална опасност за нейната национална сигурност. Това ясно показва за накърнените интереси на Турция. Друг факт е, че синът на президента на Турция Реджеп Ердоган работи за ИДИЛ.

Защо нараства мощта и влиянието на тероризма ли? Ами защото редица хора, за някои, ние обикновените, дори и не подозираме, се облагодетелстват от него и нямат изгодата той някога да приключи. Всички знаем за големите терористични актове, случили се досега през новото хилядолетие, но не се взимат адекватни и ефективни мерки. Както ние българите казваме „Всяко чудо за три дни.“. Случва се един атентат, шуми се около него няколко дни и след това нищо конкретно до следващия такъв. Човечеството продължава да не си взима поуки.

На някои терористични действия  дори не обръщаме внимание само защото не са се случили в Европа. Други се случват тук, дори в България (атентатът в Бургас от 18 юли 2012 г.), но пак не осъзнаваме докъде сме стигнали. Вероятно ни е обзел егоизмът и всеки си мисли, че това няма да се случи на него, но не трябва да забравяме, че не сме безсмъртни.

Причината за нарастване на тероризма в последните 1-2 години в Европа са самите държавни лидери в Европейския съюз. Абсолютно нормално и разбираемо е да бъдем съпричастни и толерантни с човешкото нещастие, но трябва да се прави разлика между военни бежанци и политически мигранти, сред които, със сигурност влязоха в рамките на Европа, а и у нас голям брой терористи (По данни на италианското разузнаване те са около 4000 души.). Това са хора, с коренно различни от нашите разбирания, хора, на които не им пука, че ще умрат, защото за тях това е богоугодно дело и на небето ги чакат десетки девици. Нашите лидери се опитват да ни убедят, че с разбиране и толерантност ще победим тероризма. Такъв тип хора без оръжие няма как да бъдат победени.

Понеже не обръщаме достатъчно внимание на това, което се случи с взривения руски самолет или пък с ежедневните избивания на мирно население в африканските страни, нека погледнем какво се случи във „витрината на демокрацията“ – Франция и конкретно в нейната столица Париж. Само в рамките на 11 месеца тази година тя бе нападната два пъти. Още по-лошото е, че не от външни врагове, а от хора, които са родени, които са отраснали там и които живеят, учат и работят в страната.

Терористите не случайно избраха Франция. Причината едва ли е заради това, че страната е демократична. Много други европейски държави  също са демократични, но единствено Франция в Европа е ядрена сила. В нея все още витае духът на Шарл дьо Гол.

За Германия може да се каже, че е окупирана страна с около стотина американски военни бази на нейна територия. Тя напълно е подвластна на чужди желания. С това се обяснява неадекватното поведение на канцлера Ангела Меркел в критичните за Германия и ЕС месеци, когато европейският континент бе залят от изкуствено създадения мигрантски поток, идващ от Африка и Азия.

Великобритания води политика близка или даже напълно съгласувана със САЩ, която не се вписва във френско-германските виждания за развитието на ЕС.

Накратко, духът на Шарл дьо Гол трябваше да бъде доубит окончателно. Никакви самостоятелни и суверенни решения от страна на Париж не трябва да има. Франция трябва да влезе в „световната демократична общност“, която се „бори“ с тероризма и която се вслушва в решенията на САЩ. Ако Париж не „влезе в правия път“, то страната ще бъде дадена на създадените изкуствено терористи от ИДИЛ. От друга страна във Франция има множество големи градове с предградия, в които съществуват огромни мюсюлмански общности. В тях радикалните ислямисти се разпореждат необезпокоявани и изграждат своите джихадистки спящи клетки – нещо като бомби с часовников механизъм или по-точно с дистанционно управление.

Трябва да се отбележи и за религиозния смисъл на тероризма, защото в последните години той се приема за синоним на радикалните ислямисти, на джихадистите. Тези мюсюлмани, които са терористи, макар някои от тях да са отраснали в Европа, САЩ или някъде другаде, те лесно се съгласяват да участват в борбата срещу неправоверните.

Засилва се религиозно мотивираният тероризъм, който се основава на фундаментализма, фанатизма и религиозно противопоставяне. Основен рисков фактор в тази насока безспорно е ислямският фундаментализъм, целящ по същество интегрирането между религия, държава, политика и тероризъм.      

Спецификата и мащабите на процесите на глобализация, наред с огромните възможности за развитие на човечеството, предполагат и условия за проява и нарастващо развитие на терористичната дейност.

Определено може да се приеме, че в началото на новия век глобализацията по-скоро благоприятства тероризма, отколкото го възпрепятства.

Настъпват значителни промени в идеологията, мотивацията и средствата за постигане на целите от терористичните организации. Развитието на технологиите и свързаното с това нарастване на възможностите за причиняване на големи човешки и материални щети променят основните направления на действие и мащабите на терористичните актове.

Конкретно за България не трябва да забравяме, че един евентуален широкомащабен конфликт в Близкия изток, който изглежда неизбежно, че ще прерасне в световна война, ще има последици и върху нас. Напълно възможно е да загубим територия, защото си личат амбициите на Турция да възстанови някогашната Османска империя.

Обстановката в Близкия изток определено се усложнява. Повишава се опасността от въоръжен сблъсък между Турция и Русия. Сблъсък, в който нашите управници не трябва да бързат да взимат страна. Или поне първо да помислят преди да го правят. Трябва да осъзнаят, че Русия е страната, с която имаме културни и цивилизационни прилики и тя би ни защитила от някаква заплаха, а не Турция. Разбира се, Русия ще ни помогне не защото сме й симпатични, а когато интересите на двете държави се препокрият, както е било по време на турското робство. Но това пак свидетелства, че този, който би ни помогнал е тя, а не НАТО, ЕС или пък още по-малко Турция.  

Ислямска държава е геополитическият инструмент на глобалния хегемон с цел разрушаване на Евразийския полюс в лицето на Русия и Китай. Тази формула бе изпробвана преди години. Направен бе опит да се направи радикална ислямска дъга, която да взриви мюсюлманските републики на бившия СССР и автономния китайски регион Синдзян, населен с уйгури, които са мюсюлмани. След ислямската революция в Иран методично се формира радикален ислямски пояс, включващ Пакистан, Афганистан и Иран. Това е и причината съветската армия да влезе в Афганистан, за да разкъса дъгата.

Основните играчи на близкоизточната политическа сцена в преследването на своите стратегически интереси постоянно използват две взаимно изключващи се понятия, като делят терористите на „лоши“ и „добри“. Това напълно изкуствено деление всъщност с нищо не допринася за по-ефективна борба с ислямския тероризъм, напротив улеснява реализирането на неговите стратегически цели без това да е съобразено с интересите на тази или онази държава в региона. Още по-малко пък съобразено с интересите на отделните народи. Затова трябва да започнем с разделението на исляма на сунити и шиити, чиято многовековна битка е определяща за региона. Необходимо е да се подчертае, че всяко от тези религиозни течения подкрепя своите екстремистки формирования. Най-значимите от тях са – „Ал-Кайда“ и филиали като АКИМ (в Алжир и Северна Африка като цяло), АКАП (в Ирак и Арабския полуостров), Фронтът „Ал-Нусра“ (в Сирия), ИДИЛ и присъединилите се към нея различни организации и обикновени разбойнически банди. Съществена характеристика на повечето от тези организации е, че в редица от случаите са създадени с чужда помощ, но в момента, в който се почувстват достатъчно силни, те много често се обръщат срещу създателите си.

Най-яркият пример в това отношение е създаването на „Ал-Кайда” и последвалото развитие на организацията. Вече за никого не е тайна, че „Ал-Кайда” е създадена с активното участие на специалните служби на САЩ, с логистичната подкрепа на специалните служби на Пакистан и финансовите инжекции, идващи от Саудитска Арабия чрез неправителствени организации, контролирани от специалните служби.

Първоначално целта е била да се удари по съветските войски в Афганистан. Липсата на стратегическо виждане у създателите или по-точно казано на съдействалите за създаването на „Ал-Кайда” довежда до там, че именно срещу тях организацията на Бен Ладен нанася най-сериозните си удари – многобройните терористични атаки в Афганистан, бомбени взривове в Саудитска Арабия, събитията от 11-и септември 2001г. в САЩ.

Поне по официални данни, събитията от 11-и септември са дело на „Ал-Кайда”. Дали, обаче, това е така не можем да сме напълно сигурни. Виждайки, случващото се в последно време е възможно това жестоко деяние да е дало на самата САЩ и че те са виновни за не малко от другите терористични актове през последвалите години. До този извод се стига и на базата на това, че САЩ и през двете световни войни печели огромни суми от продажба на оръжие и финансиране на двете страни. Сега тя прави същото.

САЩ са си играли, играят си и им се иска да продължат да си играят с хората от цял свят, но те, като че ли, почват да се самозабравят и стават прекалено нагли и рано или късно ще се опарят от „огньовете“, които сами палят, защото терористите, които създават няма вечно да се съобразяват със САЩ и ще се насочат, ама този път наистина  към тях.  

Много по-съществени за нас в настоящия момент са геополитическите аспекти на проблема. Общоизвестна истина е, че САЩ, която е най-голямата световна сила, е в процес на смяна в движение на концепцията си за световното устройство на света. След провала на опитите за изграждане на еднополюсен, неолиберален, капиталистически свят, доминиран изцяло от тях, САЩ възприемат на въоръжение принципите на световен ред, основан на теорията на „управляемия хаос”. Основната цел на този проект е чрез дестабилизация и последваща дезинтеграция на отделните национални държави да се създаде световен хаос, осигуряващ много по-лесна манипулация и ръководство на света от страна на държавата – хегемон.

За реализирането на тези идеи в Близкия изток САЩ се нуждаят от сигурен и силен партньор. Те го намериха в лицето на Турция.

ИДИЛ е създадена отвън, от хора, които имат полза от нея. Нейните създатели се възползват от войните в Сирия и Ирак. Все пак основната причина си остава, невъзможността режимът на Башар Асад да бъде свален от военизирани религиозни групички, банди и „умерена опозиция”. И понеже Старият свят и до днес не желае да праща по бойните полета свои синове и дъщери, както това стана за последно в Ирак, следваше да се намери подходяща структура, която да воюва и евентуално да свали Башар Асад от власт. Затова бе съдействано за създаването на „Ислямска държава”. Във военно-организационен план съществува един друг много съществен факт. Стана известно, че голям брой от военните ръководители на ИДИЛ са различни по ранг офицери от армията на Саддам Хюсейн, преминали през контролирани от американската армия затвори.

След концентрацията си и организационната централизация в рамките на своята територия в Ирак и Сирия, ИДИЛ лансира идеите си за „Джихад” и изграждането на Световен ислямски халифат. Тази така наречена държава, простираща се на територии в Сирия и Ирак, притежаваща 30-40 хилядна добре въоръжена сухопътна армия, експлоатираща според някои оценки 10% от петрола на Ирак и 60% от петрола на Сирия с финансови приходи от стотици милиони долари само от контрабандния петрол, успя да се изгради като сериозен военен фактор в региона . Основното нейно „предимство” е , че тя се явява най-сериозният и опасен враг, който воюва срещу сирийското правителство на Башар Асад в момента.

Това наложи спешно да се пристъпи към сформирането на широка международна коалиция, възглавявана от САЩ за борба с активно действащата и разрастваща се ИДИЛ. За да бъдем обективни трябва да отбележим, че със своите действия тази коалиция не успя за една година и половина нито да неутрализира бойните действия на ИДИЛ, нито да осуети контрабандния износ на петрол, нито да ограничи по какъвто й да е начин финансовите приходи на джихадистите.

Важно направление на терористичната дейност е т.нар. технологичен тероризъм. Независимо от конкретните му форми на проявление той се базира на активното използване на достиженията на високите технологии за терористични цели.

Киберсферата е една от най-интересните конфликтни области, както за държавите, така и за терористите. Ударите на кибертерористите могат да бъдат насочени срещу управляваните с компютърни системи банки и търговски системи, електронното обслужване, управляваните с компютърни системи газо и нефтопроводи, електроразпределителни мрежи, системите за контрол на земния и въздушен транспорт, телефонните системи, военните системи за комуникация и логистика и др. Това налага интернационализирането на мерките за борба срещу тероризма.

В края на XX и началото на XXI век в обществено-политическото пространство все по-остро се проявява тероризмът. Той се превръща в първостепенен световен проблем. Променя своите форми, придобива все по-опасен характер за хората и обществените отношения, обхваща все повече страни и континенти, създава нови заплахи за националната сигурност и политическата стабилност на държавите и международните отношения. Тероризмът днес е необявена война срещу цивилизацията и свободата.

Терорът се използва не само от екстремистки групи и организации, но и от разузнавателните служби на някои държави, като се наблюдава стремеж към контролиране и направляване на дейността на терористичните организации, насочени срещу други държави. Много политически дейци го характеризират като един от най-острите социални проблеми. Редица държави приемат допълнителни наказателно-правни, административно-правни и други мерки за разширяване на своите възможности в превантивната дейност.

Чрез терористичния акт, независимо от крайната му цел, винаги се извършва посегателство върху хора или материални обекти и се всява страх и паника. Последният такъв пример е атентатът от 13 ноември тази година във Франция. Действията на терористите се отличават с подчертана антихуманност и насилие в различни форми. Затова е много трудно да се борим срещу хора, които не зачитат никакви човешки закони и докато не взимаме адекватни мерки, тероризмът разраства своето влияние и мощ. Вече се предполага, че терористите разполагат с ядрени, химични и биологични оръжие.

В наши дни тероризмът има много измерения. Сред тях за страховата психоза и чувството за нестабилност, породени от случилите се терористични операции за последните 14-15 години. Не трябва да забравяме, че винаги някой печели от чуждото нещастие. Конкретните акции са насочени към оказване на натиск върху политическата власт, както и за дестабилизацията на съвременното общество чрез всяване на смут и страх в населението.

Предпочитаните от терористите способи са насочени към нанасяне на удари в стратегически райони на света и последващо ангажиране на вниманието на световните медии. Чрез бързо и широко разпространение на информация в медийното пространство и Интернет за съответните терористични актове и групировки се постига глобализиране на ефекта от терористичната дейност и се създават възможности за популяризиране на действията на извършителите. Това превръща съвременния тероризъм в мощно средство за постигане на стратегически цели и определя характера му на глобална заплаха за сигурността.       

Кръстоносни походи

Първите четири Кръстоносни походи

Кръстоносните походи са масово социално-религиозно движение на западноевропейското общество, обхванато от идеята да освободи Божи гроб, завладян от селджуките. Започват през 1095 г. и продължават до 1291 г..

            Загубата на византийския император Роман IV Диоген от селджукския султан Алп-Арслан при езерото Ван, близо до арменския град Манцикерт (сега Малазгирт, Турция), на 26 август 1071 г. води до исторически последици за Изтока и Запада. Императорът е пленен и на негово място застава Михаил VII Дука.

            Селджуките завладяват Йерусалим за втори път през 1078 г.. Превземат още Сирия, Никея, Кизик, Смирна. Настаняват се на островите Хиос, Лесбос, Самос, Родос. Стабилността на Византия е под въпрос. Опасността за империята става все по-реална. Император Алексей I Комнин пише писмо до западните владетели и папата, в което ги моли за помощ.

            След като селджуките разрушават храма „Възкресение“ в Йерусалим, Запада има едно на ум и следи събитията там. Второто завладяване на Йерусалим обезпокоява още повече западните страни, затова призивите на императора намират широк отзвук.

            Идеята за кръстоносните походи назрява все повече в папския двор и сред западните владетели. Хиляди ентусиасти биват обединени под общата цел.        

         За провеждането на Първия кръстоносен поход е свикан голям църковен събор във френския град Клермон, който се провежда от 18 ноември до 28 ноември 1095 г.. Неслучайно съборът е там, защото папа Урбан II е французин. Папа Урбан II призовава участниците да вземат оръжие и да отвоюват Божи гроб. Обещава големи материални придобивки на тези, които отидат. Казва: „Които тук са горестни и бедни, там ще бъдат радостни и богати“.

            Папата бил много добър оратор. Обещава на тези, които отидат не само наградите на небето, но и земните блага. Ако загинат по суша или в битка с неверниците, ще им бъдат опростени греховете.

            Папа Урбан II представя на преден план християнската принадлежност на вярващите от Изток и Запад. За да мобилизира още повече вярващите той показва драматичната съдба на християните, които са паднали под игото на неверниците, които  нарича „презряна, покварена и служещата на демоните порода хора“.

            Присъстващите на събора са вдъхновени от проповедта на папа Урбан II и решават да отидат и да освободят Божи гроб. След края на събора църковните служители продължават да приканват населението да се включи.

            Гвиберт Ножански разкрива в „Божиите дела чрез франките“, че славата на Клермонския събор се разнася из цяла Франция. Всеки, който чува за похода иска да се включи, в това число графове, средни рицари и разбира се бедното население.

            Подготовката за похода напредва. Включват се селяни от Средна и Северна Франция, както и такива от Западна Германия. Планът е да се използват традиционните пътища на поклонниците към Божи гроб, които минават по реките Рейн и Дунав за Константинопол и оттам към Йерусалим.

            Петър Пустинника, Валтер Голтака и свещеникът Готшалк повеждат десетки хиляди бедняци от Франция и Германия към Йерусалим през пролетта на 1096 г.. Въоръжени са само с брадви, коси и тояги. Също така се включват много рицари и авантюристи, жадни за плячка и приключения. Тази първа част от Първия кръстоносен поход е известна като Походът на бедняците.

            По пътя си грабят и разоряват населението. Срещат мъжествена съпротива от страна на унгарци, българи и византийци. Зле организираните и недобре обучените селски бедняци биват разгромени и унищожени от селджуките. Първият опит да се освободи Божи гроб е неуспешен.

            Действителният Първи кръстоносен поход е проведен в периода 1096-1099 г. от френски, германски и италиански феодали, които са добре въоръжени. Готфрид Булонски оглавява рицарите от Лотарингия, а херцог Роберт тези на Нормандия. Тръгват по различни пътища. Събират се при Константинопол. Император Алексей I Комнин ги прехвърля в Мала Азия с византийски кораби. Преди това кара кръстоносците да обещаят, че върнат на Византия всички завладени нови територии. Разгромяват отрядите на селджуките и по пътя си завладяват Едеса и Антиохия. Успяват да превземат Йерусалим след 8-месечна обсада. Това се случва на 15 юли 1099 година. Готфрид Булонски застава начело на създаденото Йерусалимско кралство. В него влизат васалните кръстоносни княжества Едеско и Антиохийско. Въведен е западноевропейският феодален модел на управление. Тези княжества съществуват до 1291 г..

Този Първи кръстоносен поход е голям успех за папата. Църквата придобива огромни земи. Създават се църковни ордени, които се командват от папския престол. Такива са ордените на тамплиерите, хоспиталиерите и тевтонците. От този поход има икономически и културни привилегии за западните страни. Италианските градове Венеция, Генуа, Пиза, Бари отварят търговски центрове в тези земи.

            Кръстоносците от Първия кръстоносен поход крадат мощите на Св. Георги. В Антиохия намират известното Копие на съдбата. Смята се, че с него е прободен Иисус Христос. Предполага се, че то помага на кръстоносците за превземането на Йерусалим. В Йерусалим кръстоносците откриват Честния Кръст. Това, което осмисля напълно саможертвата на християнските воини от Първия кръстоносен поход, е точно откриването на Господния Кръст в Свещения град Йерусалим. Символично се отбелязва края на Първия кръстоносен поход. Той е единственият успешен.

            Вторият кръстоносен поход се провежда в периода 1147-1149 г.. Воден е от католическия абат Св. Бернард Клервоски. Фактическите му лидери, обаче, са френският крал Луи VII и германският крал Конрад III. Кръстоносците се провалят в опитите си да накажат неверниците и претърпяват абсолютен провал. Голяма част от рицарите биват избити, а тези, които оцеляват, успяват, макар и трудно, да избягат. Целта на Втория кръстоносен поход е да върнат Едеса, която е завладяна от турците през декември 1144 г.. Неуспехът се дължи на разделението на кръстоносците. Войските на Конрад III избързват и не изчакват французите. Нападат Икониум, но биват разбити от селджуките. Френските войски на Луи VII засрещат оцелелите от армията на Конрад III. Губят редица сражения, загиват много хора и с това отслабва силата на кръстоносците. Когато стигат в Антиохия през 1148 г., Луи VII вече е изгубил желание да се бие с мюсюлманите. Иска да посети Божи гроб и измоли опрощение за греховете си. Оцелелите кръстоносци, под командването на Балдуин III Йерусалимски, се насочват към Дамаск, въпреки че градът не е във война с кръстоносните държави. Обсаждат града, но той е добре укрепен. Макар да са десетки хиляди, това, че не са снабдени достатъчно с храна и вода оказва своето влияние за кръстоносците и се оттеглят.     

            След загубите в Първия кръстоносен поход за арабите е ясно, че те губят, защото са разединени. През втората половина на XII век започва процес на обединяване. Египетският султан Саладин обединява разделения Египет и значителни територии от Сирия и Месопотамия. Разширява държавата си и я превръща в могъща сила. Нанася тежко поражение на кръстоносците на 3-4 април 1187 г., при Хатин, до езерото Тивериада в Палестина. На 2 октомври 1187 г.. побеждава са втори път кръстоносците и завладява Йерусалим. Кралят на Йерусалим Ги дьо Лузинян е пленен. Султанът  завладява от западните рицари голяма част от Сирия и Палестина, Акра, Яфа, Сидон, Бейрут и Аскалон.

            В следствие на тези събития се подготвя Трети кръстоносен поход, който се състои в периода 1189-1191 г.. Германският император Фридрих I Барбароса, френският крал Филип II Огюст и английският крал Ричард I Лъвското сърце го оглавяват. Европейците нямат общ план за действие. Германците се връщат обратно, след като Фридрих I Барбароса се е дави в една река. Филип II Огюст също се връща. Само Ричард I Лъвското сърце се опитва да превземе Йерусалим. Не успява и е принуден да сключи мир със султан Саладин. Земите от Тир до Яфа единствено не са загубени.

            Третият кръстоносен поход е неуспешен и не води до очакваните резултати. Отношенията между западноевропейските страни се обтягат.

            Четвъртият кръстоносен поход се провежда в периода 1202-1204 г.. В този поход се разкриват истинските намерения на кръстоносните походи, а именно военните намерения. Папа Инокентий III призовава за отвоюване на Божи гроб от неверниците. Участие взимат френски рицари и венециански търговци. Дожът на Венеция Енрико Дандало изиграва важна роля. Кръстоносците превземат Задар в Далмация, който е силен търговски съперник на Венеция. След това вместо към Йерусалим се насочват към Константинопол. Превземат столицата на Византия на 13 април 1204 г., разграбват го и го опожаряват. Византийската империя се разпада.

            Информация за Четвъртия кръстоносен поход и разрушаването на Константинопол получаваме от Жофруа дьо Вилрдуен, който е маршал на Шампания, в „Завладяването на Константинопол“. Градът гори цяла нощ. След идването на франките това е трети пожар. Пише, че изгарят повече домове, отколкото има в три от най-големите градове в кралство Франция. Кръстоносците намират в Константинопол голямо количество злато, сребро, съдове, скъпоценни камъни, кадифе, копринени материали, кожени дрехи и други предмети.

            Папа Инокентий III пише писмо до маркиз Бонифаций Монфератски. В него папата изказва своето възмущение от постъпките на кръстоносците. Недоволен е, че походът се отклонява и кръстоносците предпочитат „земните богатства пред небесните блага“. Гневът на папата остава без особени последици. Първоначалната цел на Четвъртия кръстоносен поход за разбиване на Египет и освобождаването на Божи гроб са напълно забравени.

            Кръстоносците основават в Константинопол Латинската империя. Балдуин Фландарски се превръща в първия император на тази империя. Управлява в периода 1204-1205 г.. Латинската империя завладява Тракия, Македония, части от Тесалия и Средна Гърция, Пелопонес, различни крепости в Мала Азия и острови в Егейско и Йонийско море.

Латинската империя е свързана и с българската история. Цар Калоян разгромява армията на кръстоносците при Адрианопол на 14 април 1205 г.. Император Балдуин Фландарски е пленен и отведен в столицата Търново. Император става братът на Балдуин Фландарски Анри Фландарски, който управлява от 1206 до 1216 г.. Латинската империя просъществува до 1261 г.. Тогава император Михаил VIII Палеолог възстановява Византийската империя. Идеите за кръстоносните походи в Западна Европа са подкопани с падането на Латинската империя.

            В началото на кръстоносните походи всички социални групи са готови да се включат, но вече не е така. За това има и друго обяснение освен падането на Латинската империя. То е, че икономическият живот в Западна Европа се стабилизира през XIII век. Рисковите авантюри сред населението вече не са толкова популярни.

            След провала на Четвъртия кръстоносен поход идеята за освобождаването на Божи гроб отслабва. Престават да се организират масови континентални кръстоносни походи. Провеждат ги само отделни крале. Кръстоносните походи съществуват до 1291 г.. Те са общо девет на брой.

            Само Първият кръстоносен поход изпълнява главната идея за освобождаването на Божи гроб в Йерусалим. Другите походи са неуспешни в това отношение. Кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход завладяват Византийската империя и създават Латинската империя, която просъществува в периода 1205 – 1261 г.. Походите след този биват спорадични.

            Кръстоносните походи спомагат за развитието на стопанския и културния живот на Западна Европа. Помагат да се унищожи моделът да арабските и византийските търговци върху търговията между Запада и Изтока. Внесени са редица селскостопански култури като ориз, сусам, елда, фъстъци, дини, захарна тръстика. Развива се занаятчийството и металургията. Оживяват се парично-стоковите отношения. Изтокът повлиява на бита на западноевропейското общество. Изграждат се бани с топла вода, европейците започват да обръщат по-голямо влияние на външността си, полагат по-големи грижи за хигиената си.

            Кръстоносните походи оказват влияние върху централизирането на властта в държавите, макар и по косвен начин. За развитието на Западна Европа кръстоносните походи оказват положително влияние в материалния и духовния живот, докато за източния свят за пагубни. Кръстоносците унищожават или заграбват много паметници на културата.

Древна Македония

Управлението на Филип II Македонски

       В историята на Стария свят има много личности, които са  оставили своя отпечатък върху развитието на дадена държава, област или нация. Има владетели, които са символ на величие, просперитет и могъщество. Те са оставили следи в световната история, като са превърнали управляваните от тях държави във водещи военни сили.

       Учените, изследвайки историята на Стария свят проследяват развитието на редица държави, постигнали сериозна военна мощ и завоювали големи територии.

       Една от тези държави е Македонското царство, със своите възходи и падения. Управлението на Филип ІІ (359 – 336 г. пр. Хр.) е върхов момент от историята му.  С него се свързва процесът на стабилизация, реформаторска дейност и прекратяване на междуособните борби. По време на властването на Филип Македонски настъпват промени в много структури на устройството на държавата, като най-съществена е военната. Векове наред войската е била защитник от нападения, атакуващата мощ срещу врага и източник на плячка. Филип II извършва големи реформи, които въздигат разкъсваното от вътрешни борби Македонско царство. 

       Филип ІІ е роден в Пела. Смята се за един от най-забележителните владетели на Македония. Негови братя са Александър II и Пердика III. Баща е на Александър III Македонски.

       Като заложник в Тива, на видния тиванец Епаминиод, младият Филип изучил живота, политиката и военното дело в Древна Гърция, което му помогнало след това в управлението му.

       През 359 г. пр. Хр., след смъртта на братята си, Филип ІІ се завърнал в Македония и станал регент на малолетния си племенник Аминта ІV. Обявява се за владетел на Македония същата година. За кратък период провежда редица реформи, поставя началото на нова водеща военна сила. При него се наблюдават край на междуособните борби и стабилизация на държавата.

       От гръцката историография се вижда, че Филип ІІ бил добър политик, държавник и военачалник. При неговото управление Македония става най-могъщата държава на Балканския полуостров.

       Филип ІІ предприел редица реформи. Първите били административни и разделели държавата на окръзи. За да помогне на царската войска, при нужда, всеки окръг трябвало да предоставя своята.

       Също така Филип е запомнен с това, че е сякъл монети, които показват върховото развитие на Македонското царство по това време.

       В онези векове единственият начин за разширение на територията на една държава били войните и последвалите завоевания. Поради това Филип II обръщал сериозно внимание на армията, която реформирал, включвайки наемници, окръжни войски и опълчение. Успял да я превърне в една могъща и добре обучена военизирана сила.

       Сухопътната войска била разделена на три вида. Филип въвел нов боен строй, нови бойни формации и създал нови войскови структури. Създал македонската фаланга, която включвала тежко въоръжени войници и наброявала няколко хиляди. Броят на редовете във фалангата се менял според тактическите нужди. Това позволявало в даден момент сериозен удар от 16 до 24 редици воини, въоръжени с копия с различна дължина, наречени сариси. Така пробивната сила на войската нараствала неимоверно.

       Реорганизирана била и конницата, чиято главна ударна сила вече станала тежката конница. Наборната армия била заменена с постоянна войска.

       Съчетаването на определени войскови структури помогнало за доста териториални придобивки на Филип ІІ.

       Струва си да се отбележи и  финансовата му политика. Филип II натрупал голям финансов ресурс, с който финансирал завоевателните си походи.

        Владетелят се намесил активно в Свещената война (356 – 346 г. пр. Хр.). Покорил редица племена, територии, пристанища и други. Със сключването на  прочутия Филократов мир, дошло така желаното признание на териториалните придобивки на Македония и било осъществено господството ѝ над голям брой северни гръцки райони.

       Завладял, без особени проблеми и Тракия. Това действие на Филип II пробудило недоволството в Гърция. Атина и Тива сформирали съюз за борба с македонския владетел. Избухнала война, при която македонците разгромили гръцкия съюз с невиждана бързина. Това се случило край Херонея през 338 г. пр. Хр..

Като добър дипломат Филип II не искал да си създава силни врагове в лицето на многобройните гръцки владетели  и потърсил мир след тази война.

       След битката при Херония, гърците практически нямали друг изход освен да признаят владението на Филип II  над гръцките земи. Той вече бил доказал военната си мощ и като умел държавник не окупирал гръцките полиси, а запазил тяхната самостоятелност. Това демонстрирало добрата му воля и неговата добра политика.

       Тъй като смъртта му дошла неочаквано, Филип ІІ не могъл да осъществи докрай грандиозните си планове. През 336 г. пр. Хр. на сватбеното тържество на дъщеря си, бил убит. Не може да се твърди със сигурност дали е имало заговор срещу него или завистта на някого е взела връх. Остава загадка дали е убит от персийците или по поръчка на бившата му жена Олимпиада и сина му Александър. Всички били озадачени от новината за убийството         на Филип II. Очаквало се този велик владетел и пълководец да намери смъртта си на бойното поле, а не по такъв начин.

       За да няма вътрешни борби, на трона бил издигнат сина му Александър III. 

            Не могат да се забравят подвизите и приносът на Филип II за развитието на Македонското царство. Вниквайки в политиката и действията на владетеля се откриват добре премислените ходове и добрата стратегически подготовка. Налагането на Македонското царство като най-силно на Балканите поражда възхищение както у съвременниците на Филип Македонски, така и у нас днес. 

Египет

Фараоните и пирамидите в Древен Египет

Древен Египет е антична цивилизация в източната част на Северна Африка, по долното течение на река Нил на територията на днешен Египет.

С обединението на Горен и Долен Египет възниква Египетската цивилизация през III хилядолетие пр. Хр.. Историята на Древен Египет преминава през различни периоди - Старото царство през Ранната бронзова епоха, Средното царство през Средната бронзова епоха и Новото царство през Късната бронзова епоха. При Новото царство, при управлението на XIX и XX династия, Египет достига своя връх на могъщество. Прочутите пирамиди в Гиза са построени по времето на Старото царство.

След това настъпва период на бавен упадък.  През 31 г. пр. Хр. Египет става провинция на Римската република.

Древноегипетската цивилизация дължи успеха си на способността да се приспособи към условията в Нилската долина. Създава се излишък от земеделската продукция, чрез контролираното напояване на плодородната долина. Администрацията финансира експлоатацията на подземните богатства, ранното развитие на самостоятелна писменост, търговията със съседните области и армията, строителните и селскостопанските проекти чрез излишните ресурси.

             Древен Египет оставя трайно наследство. Част от това от наследство са най-старият известен мирен договор, първите известни днес кораби, практичната и ефективна медицина, монументалните пирамиди, храмове и обелиски и други.

Египетските изкуство и архитектура оказват влияние върху по-късните цивилизации, а древноегипетски антики са пренесени в отдалечени части на света. Останки от Древен Египет вдъхновяват въображението на пътешественици и писатели в продължение на векове. В по-ново интересът към древността и разкопките стават основа на научното изследване на древноегипетската цивилизация.

Борбата с река Нил и необходимостта да се запази влагата за сухите и горещи месеци, като се изградят съоръжения за изкуствено напояване, обединявали населението на Нилската долина. Появили се първите териториални обединения, наричани номи. Някои имали обширни територии и представлявали отделни държавици. Стигало се до борба, при която по-силните номи надделявали над по-слабите, докато в Египет се образували две държави, носещи имената Горен и Долен Египет.

В египтологията е прието царете управлявали целия Египет в периода непосредствено преди Първа династия да бъдат обединявани в т.нар. Нулева династия.

В гробницата на вожда от Хиераконпол са открити първите стенописи от додинстично време. Днес фрагменти от тях се пазят в Националния музей в Кайро. Паметник на епохата е табличката на „Нармер“.

Древните египтяни си служили с три вида писмени знаци:

-йероглифи – най-старото египетско писмо, с което са издълбани надписите по стените на храмовете, обелиските и гробниците.  Знаците му представляват образи на животни, птици, предмети:

-хиератично (свещено) писмо. То се употребявало наред с йероглифното.

-демотично (народно) писмо. С него обикновените грамотни хора записвали приказките, песните, мислите и чувствата си.

Добре запазен паметник от Първата династия е погребалната стела на фараона Джер. Важен паметник за епохата е и Палермския камък.  Съдържа списък на царете от додинастичния период и приключва с периода на Старото царство. Камъкът представлява разчертана таблица с имената на фараоните на древен Египет. До всяко име има списък с основните постижения по време на царуването на фараоните. За съжаление, плочата не е достигнала до нас напълно цяла. Най-голямата част от нея се намира в музея в Палермо, откъдето идва и името на този древен египетски източник.

Първата известна пирамида е пирамидата на Джосер. Построена е през Третата династия (2778-2723г. пр. Хр) от съветника Имхотеп за погребението на Джосер .Това е първото в света каменно архитектурно съоръжение.

След пирамидата на Джосер е интересно да се отбележи и за пирамидите на фараона Снофру. На него се приписват три пирамиди. На юг от Сакара, в Мейдум той си построил гробница по подобие на Джосеровата  стъпаловидна пирамида. На тринадесетата година от царуването си започнал да строи две нови, вече с истинска пирамидална форма в Дашур.

Наследникът на Снофру е Хеопс. Известен е с построяването на първото от Седемте чудеса на света – Хеопсовата пирамида в Гиза. Той, самият, е изобразен на малка статуетка от слонова кост, която се пази в националния музей на Кайро.

Пирамидата на Хеопс в Гиза била висока 146,5 м. Изградена е от 2 300 000 шлифовани каменни блока и покривала площ повече от 5хка. Всяка от страните й прецизно е ориентирана по една от четирите посоки на света. Грамадните блокове, всеки от които ок. 2,5 тона, са издялани, шлифовани и съединени един с друг с

изключителна точност.  В процеса на нарастване на огромната пирамидална маса строителите три пъти сменяли мястото на гробната камера без да запълват предишните помещения и входовете към тях, оставяйки ги пусти в готовия градеж. В Нубийската пустиня е оставена стела от неговото царуване. Синът на Снофру и царица Хетепхерес е герой от по-късно литературно произведение, цикъла сказания от папирус Весткар, където е описан като традиционен източен деспот.

Наследник на Хеопс е синът му Раджедеф, за когото се предполага, че е управлявал 8 години. Гробницата му е в Абу Роаш, на 10 км. северно от Гиза.

Раджедеф бил наследен от брат си Хефрен, който управлявал 25 години. Пирамидата, която построил в Гиза, била в духа на баща му. По-ниска е само с няколко метра, но изглежда по-висока, тъй като е разположена в по-високата част на платото.

Хефрен върнал отново некропола в Гиза. Освен пирамидата, той построил тук долинен храм.

Микерин е наследник на Хефрен. Той е започнал строежа на най-малката от трите пирамиди в Гиза. Предполага се, че неговият наследник, синът му Шепсескаф, я е довършил. Това е и последният фараон от IV династия.

Интересен факт за Шепсескаф е, че е построил в Сакара гробница, приличаща на огромен саркофаг. Краят на четвъртата династия е неясен.

По майчина линия фараоните от V династия са пряко продължение на тези от IV династия. Строели пирамиди в Абу-Сир и Сакара, но това били бледи подобия на величествените градежи преди тях. От пирамидите на Пета династия днес са останали купчини развалини и дори най-високата пирамида на династията не може да достигне и половината от височината на великите пирамиди от Гиза. Новост за Египет са слънчевите храмове, които строят почти всички представители на династията. Тези храмове са издигани не само в чест на Слънцето, но и в чест на царя. Например храмът на Ниусерра, посветен на тридесетгодишнината от царуването му.

Шеста династия отваря пътя към страшните години на Първия преходен период. Този период има пет ясно определени, но и застъпващи се етапи.

Първият етап е разпадането на страната в края на царуването на Шеста династия.

През втория етап рухва монархията в Мемфис, което води до хаос и анархия. Настава период на глад, болести, бедност.

През третия етап управителите на Хераклеополис се очертават като нова поредица владетели, контролиращи Среден Египет между Мемфис и Тива (Девета и Десета династия). Военните действия и анархията временно се прекратяват и настъпва период на мир.

            През петия етап родът Ментухотеп успява да установи пълен контрол над страната и да възкачи на престола Единадесетата династия. Най-великият владетел от рода е Ментухотеп Небхепетре, победил Хераклеополските владетели и сложил край на гражданската война и анархията. Определя Тива за столица на Египет и подпомага възраждането на архитектурата и изкуствата.

От Шеста династия са запазени образци на автобиографичния жанр-биографията на Уни, който служил на първите трима царе на династията, и биографията на Хархуф от края на периода. Автобиографиите са най-старият и най-добре документиран литературен жанр в Древен Египет.

Появяват се текстове по вътрешността на пирамидите от Шестата династия. Известни са осем пирамиди с текстове, от които две на жени. Текстовете на пирамидите са най-древният сборник в историята на човечеството и са в основата на прочутата „Книга на мъртвите“.

В музея, в Кайро е представено изкуството  на Средното царство (кр. На III хил. -  нач. на II хил. пр. Хр.). Сфинксът от Таниса, с изобразеното лице на фараона Аменемхет III, е един от най-известните паметници от това време. 

Новото царство е с най-богата колекция от произведения на изкуството.

От това време са световно известните паметници, свързани с управлението на фараони Хатшепсут, Тутмос I, II и III-ти, Аменхотеп II и реформатора Аменхотеп IV -Ехнатон, и Тутанкамон.

В началото на ХIV в. пр.н.е. фараонът Аменхотеп IV – Ехнатон, напуска Тива и основава своя столица на източния бряг на река Нил – Ахетатон.

Многобройните паметници останали от това време свидетелстват за стремежа към лиризъм и реализъм в изкуството при управлението на фараона-реформатор.

Статуята на Ехнатон от храма в Карнак  е един от най-характерните паметници за тази епоха. Запазена е и релефна стела на която е изобразено семейството на Ехнатон.

Съкровищата от гробницата на Тутанкамон са изложени в Египетския музей. Осем саркофага, поставени един в друг, последният от които от чисто злато, предпазват мумията на младия фараон. Лицето му е покрито със златна маска, копираща точно портретните черти на владетеля.

Паметниците от гробницата на Тутанкамон дават пълна представа за постиженията на древноегипетското изкуство и художествените занаяти през Новото царство.

Със завладяването на Древен Египет от Александър Македонски през 332 г. пр. Хр. започва елинистическия период в изкуството, а от 30-те години пр. Хр. се установя римското господство и неговото изкуство в тези земи.

В началото на III пр. Хр. в Александрия е построена най-голямата библиотека в Античността. Основана е по време на управлението на египетския владетел Птолемей II.  Предполага се, че в нея са се съхранявали между 400 000 и 700 000 пергаментови свитъка.

Последният владетел на Египет е Клеопатра. Тя е живяла през I в. пр. Хр. и е последната управлявала представителка на Птолемеите. Неин баща е Птолемей XII Авлет. Днес тя е може би най-известната от всички владетели на Египет, но е деляла управлението на страната със своя баща, брат и син. 

Египетските пирамиди са свидетелство за почитта към боговете но същевременно чрез тях фараоните остават в историята траен знак са своето съществуване и могъщество. Също така са доказателство за математическите и астрономическите познания на египтяните. В строителството на египетските пирамиди участвали хиляди хора.