Християнизация

Княз Борис I и християнизацията на българите

Редица средновековни български владетели оставят трайна след в нашия държавен живот. Княз Борис I е един от тези владетели. Той е едновременно добър държавник, дипломат и строител. Също така има заслуги за българската и славянска книжнина. Държавническите и дипломатическите му умения си проличават особено ясно при покръстването на българите и уреждането на българския църковен въпрос. Освен че България се нуждае да бъде християнизирана, тя трябва и да успее да си извоюва самостоятелна българска църква. Това се налага, за да може да се осуети евентуално политическо влияние на този, който ни покръсти или Византия, или Рим.

         Християнизацията на България е важно събитие за изграждането на българската народност. Християнството се превръща в официална българска религия през 864 г., по време на управлението на княз Борис I. „Синодик на Българската църква“ от XIII-XIV век поставя началото на българската история с първия християнски владетел, който е княз Борис I. След покръстването си българският владетел приема името Михаил, както се казва тогавашният византийски император.

            Процесът на християнизация и изграждането на българската народност е дълъг. Продължава до края на X век. В този период България си извоюва собствена българска архиепископия. Създадена е славянската азбука.

Освен с дипломатическата си дейност управлението на княз Борис I е известно и с успехи по бойните полета. От самото начало на неговото управление (852 г. - 864 г.) му се налага да се справя с редица военни конфликти. Външната политика на България се определя от историческото развитие на Балканския полуостров. В общи линии тя се свежда до решаването на няколко проблема: включване на компактното славянско население в пределите на българската държава; осигуряване на търговските пътища и на достъпа до пазарите; изграждане на стабилни и защитени граници при използване на естествената географска среда; поддържане на добри отношения със съседите. Тази политика се следва от VIII до средата на IX век.

Учените отбелязват, че въпреки някои военни поражения, княз Борис I увеличава и затвърждава българските териториални придобивки. Това се дължи на неговите държавнически и дипломатически качества, както и на обективното развитие на българската държава и на феодализма в Югоизточна Европа.

            Трябва да се отбележи също така, че хан Пресиян оставя една силна в икономическо и военно отношение държава. Присъединява нови територии, но те не са скрепени с мирни договори. Външнополитическата задача на княз Борис I е да затвърди придобивките на своите предшественици.

            Още през 852 г. е изпратено българско пратеничество в град Майнц при Людовик Немски, което да уведоми за качването на хан Борис на престола и да потвърди мирните отношения между двете държави. Обаче през 853 г. България, заедно с други славяни, воюва срещу Франкската империя. Княз Борис I като добър държавник и не толкова добър военачалник разбира две неща: че войната е продължение на политиката с други средства и че много по-важно е при какво равновесие на силите ще завърши войната, а не кой ще спечели сраженията.

            Оформят се две противоположни коалиции около 860 г. – едната е начело с Франкската империя, а другата – с  Византия. Българският княз не бърза да се присъедини към никоя от тях. 

С покръстването на българите през 864 г. започва мирният период в управлението на княз Борис  I. За решението княз Борис I да приеме християнството научаваме от реймският епископ Хинкмар и от писмото на папа Николай I. „Отговорите на папа Николай по допитванията на българите“ са изключително важен извор за външнополитическата, културна и религиозна история на България през езическия период.

Римската и Константинополската църква провеждат мащабна мисионерска дейност за по-широко разпространение на християнството. Основно тази дейност е насочена към славянския свят.

            Пред Българското ханство се появяват няколко предпоставки за приобщаване към християнските държави през IX век. Една от тях е, че голяма част от населението в Тракия и Македония вече е покръстено, тъй като е било в пределите на Византийската империя. Също така има и доказателства, че някои от българските владетели са покръстени. Такива са хан Кубрат и хан Тервел, който получава титлата кесар след като връща император Юстиниан II на престола през 705 година. Тази титла се дава само на християнски владетели.

            Много народи и държави в Европа вече са приели християнството. Всички те, включително Византийската империя, гледат пренебрежително и презрително към езическия български народ. Езичеството оставя България  встрани от европейската култура, която се изгражда и развива на базата на идейните възгледи на християнството.

            България приема християнството от Константинополската патриаршия. Княз Борис I добре осъзнава, че след като приеме християнството, или Рим, или Константинопол могат лесно да асимилират българския народ след това. Тези негови действия се потвърждават от писмото му към римския папа Николай I. С него княз Борис I го известява, че са дошли различни пратеници, които се опитват да покръстват българския народ, дори арабите му предлагат да приеме исляма.

Българо-немското сближаване през средата на 864 година не дава резултатите, които очаква Людовик Немски. Целта му е да отдели България от нейната обвързаност с Константинополската патриаршия. Езикът е една от най-големите бариери, които възникват при християнизацията на българите от византийската църковна  мисия. Затова княз Борис I бърза с покръстването на българите. Заповядва да се разрушат езическите храмове, а на тяхно място да се издигнат християнски храмове. Това твърди анонимен старобългарски автор.

Паралелно с приемането на новата религия, княз Борис I се стреми да превърне България в трети самостоятелен център на християнството в Европа. Когато се разбира, че Византия не е склонна на никакви отстъпки, княз Борис I отново се обръща към Западна Европа. Изпраща две групи от български пратеници. Едните отиват при папата в Рим, а другите – при немците. Българският владетел знае, че този негов ход ще окаже въздействие на Византийската империя. Едно сближаване със Западна Европа ще влоши и без това тежкото състояние на Византия.

            В крайна сметка Византия отстъпва. На църковния събор в Цариград, който се провежда през 870 г., България получава право на самостоятелна българска църква. За да бъде българската църква наистина независима, тя трябва да има българско духовенство и славянският език да измести гръцкия  от богослужението. За да разреши този проблем княз Борис полага усилия повече от 20 г.. На ръководни позиции в българската църква са назначени хора от славянски произход. Първият църковен глава е Йосиф. Изпратени са млади българи да учат в Магнаурската школа, включително и  синът на княз Борис I – Симеон Велики. За развитието на българската книжнина спомага идването на изгонените от Великоморавия Кирило-Методиеви ученици в Плиска през 886 г. Те са приети изключително добре от българския владетел. В България идват Климент, Наум и Ангеларий. Създават се две книжовни школи – Охридската и Преславската. България се превръща не само в приемник, но и в спасител на славянската книжовност и култура. Започваме да се мерим с Византия в културно отношение. Утвърждава се славянският език и започва създаването на нова книжнина и култура.

            Заслугите на княз Борис I за делото на славянската писменост и книжнина са огромни. Той създава необходимите условия на учителите в двете школи за ползотворна работа. Изпраща някои от най-близките си хора в манастир, за да се грижат за книжовния живот и сами да се занимават с книжнина. Сред тях за брат му Докс и племенникът му Тудор Доксов. Самият княз Борис I се оттегля в манастир през 889 г.., където отблизо следи дейността на книжовниците, но остава и държавник. Когато вижда каква политика води неговият син Владимир Расате, не се поколебава да го свали от престола и дори да го ослепи. С княз Борис I са свързани някои важни решения, взети на народния събор в Преслав през 893 година: преместването на столицата от Плиска в Преслав, издигането на престола на Симеон, изгонването на византийското духовенство и подмяната му с българско и въвеждането на славянския език като държавен и книжовен.

            Създадени са предпоставките, които да превърнат България в пръв славянски книжовен център. С дейността на княз Борис I е свързано окончателното оформяне на българската народност и заличаването на последните етнически различия между славяни и прабългари. Затова княз Борис I е забележителен владетел и един от най-заслужилите държавници на Българското средновековие. 

 През първия период от управлението на княз Борис I се определя пътят на българската история и култура през следващите десетилетия. Изясняват се политическите цели и средствата за тяхното постигане. Доказват се възможностите на българската държава и се подготвя нейната по-нататъшна съдба. Княз Борис I избягва решителни военни сблъсъци, но укрепва границите и затвърждава териториалните придобивки и централизирането на държавата.

Мирните години освен че допринасят за укрепване на икономиката и на вътрешната консолидация, те служат за безшумна военна подготовка. Добрият дипломат и държавник княз Борис I подготвя бляскавите военни победи на Симеон Велики.        

Римската и Константинополската църкви водят църковно-религиозна борба за надмощие над християнизиращия се славянски свят през средата и втората половина на IX век. Тяхното съперничество се пренася и върху българския църковен въпрос. Рим има амбиции за завоюване на българския църковен диоцез. Византийската империя и Константинополската патриаршия са респектирани.

Писмото на Константинополския патриарх Фотий показва, че през последните години от управлението на княз Борис I има напрежение в българо-византийските отношения. Писмото е обусловено от промените, свързани с църковно-религиозния и културен характер, които променят същността, мястото и значението на България в историята на славянството и Европа. България се превръща в пръв духовен водач на славянския свят и образец за приобщаване към тогавашната средновековна цивилизованост и култура.