Горянското движение
Повечето българи мислим, че за разлика от германците, унгарците, чехите и поляците, ние, не сме се съпротивлявали срещу съветския режим и комунистическата власт. Истината, обаче, не e точно такава. Не само, че българите оказват съпротива, но и са първите в Източна Европа, които се вдигат на бунт.
Още една причина за появата на горяните е и извършената насилствено колективизация. Хората биват заплашвани и дори убивани.
Тези, които се борят срещу режима, са наречени горяни. Според българския тълковен речник тази дума означава „Лице от въоръженото съпротивително движение срещу комунистическата власт през 50-те години на ХХ век”. Самото наименование „горяни” се превръща в синоним на непримиримост и съпротива.С идването на комунизма в България започва отнемането на земята, а съпротивата е повсеместна: селяните бягат в гората при идването на комунистическите агитатори за ТКЗС, стотици са бегълците през границата. В много села хората масово напускат ТКЗС и се опитват да си върнат инвентара и добитъка. Тези опити преминават в селски бунтове и сблъсъци с милицията. Непосилните задължения в селскостопанската продукция, която частните стопани трябва да предадат на държавата, предизвикват многобройни женски бунтове. “Защо ни отнемате хляба и го давате на руснаците”, питат насъбралите се стотици жени. “Долу ТКЗС”, “Долу комунистите”, са виковете на женските протести, докладвани на компартията.Още до 5.10.1944 година, без съд и присъда, са избити хиляди души. През 1946 година започва и преследване на партньорите от Отечествения фронт – земеделци, социалдемократи, членове на политическия кръг „Звено“. Един от осъдените на смърт е и лидерът на земеделците Никола Петков. Той е екзекутиран през 1947 година.
Тези условия в страната по онова време обособяват целите и мотивите на горянското движение. Горяните са против диктатурата и терора, против политическите репресии и насилственото отнемане на собствеността, включително и на земята, против съветизацията на България и за възвръщане на свободата, демокрацията и пазарната икономика.
Първоначално горянството възниква като бягство от терора и невоенно нелегално движение. През пролетта на 1945 година се появяват първите горянски чети. Горяни има главно в планинските райони, но съществуват и в равнините. През 1950 година горянското движение се масовизира като реакция срещу политиката на насилствена колективизация на земята. Заради това и огромна част от горяните по това време са земеделци. Горяните наброяват около 3130 души през 1951 година. Предполага се, че те са подкрепяни от 20 000 ятаци и горяни, занимаващи се с пропагандна дейност.
Четите са около 160, като 28 от тях са големи. Средната продължителност на четите е 7-8 месеца. Всички горяни, които преминават през четите за целия период са около 7000 души. Най-силна е съпротивата в Южна България, особено в Сливенско, Старозагорско, Велинградско и Пиринския край.
В Пиринска Македония най-силна е съпротивата през 1947-1948 година. Основната чета, която контролира Санданска област, е ръководена от Герасим Тодоров. Извършва походи чак до долината на река Места, до Разложко, до Неврокопско и до Горноджумайско. Голяма част от Северния Пирин е блокирана от хиляди милиционери през 1948 година. Четниците са откъснати от ятаците и биват разбити. Герасим Тодоров се самоубива, след като бива обграден на 31 март.
Въпреки всичко, в края на 1948 година, се създава нелегална организация в Гърция, която придобива максимален размах в периода 1950-1952 година. От южната ни съседка предава радио „Горянин“, което излъчва емисии до 1962 година. Неговият девиз е „Гласът на българската съпротива“. Горянски отряди действат във всички части на страната, като по-активни са в граничните райони, а във вътрешността – в Сливенско, Старозагорско, Пловдивско и Плевенско.
В тази обстановка се подготвя всенароден бунт срещу комунистическия режим. Разпокъсаната съпротива на горянските чети започва да се координира от радио "Горянин". В края на май 1951 то съобщава, че в сливенския Балкан се сформира въстаническа армия и хора от цялата страна тръгват натам. Комунистическата власт е уплашена и изпраща 13-хилядна армия от милиционери и войници, която обгражда Сливенския Балкан, за да попречи на въстаниците да се присъединят към четата на Георги Търпанов.
Все пак на първи и втори юни 1951 година се води сражение между 106 горяни от четата на Георги Търпанов и 6-хилядна армия от милиционери и войници в Сливенския Балкан. Командирът им получава 12 огнестрелни рани, но въпреки това успява да изведе хората си на безопасно място. Загиват 40 горяни, но въстаниците успяват да изнесат всички свои ранени. Няколко седмици по-късно четата е преустроена и готова да се впусне в нова битка. Вълко Червенков и министърът на вътрешните работи Георги Цанков лично водят съпротивата срещу горяните. Битката със сливенските горяни показва на българските комунисти, че въпреки жестоките репресии и масовите убийства, все още има хора, които ще се борят срещу този режим.
Така или иначе комунистите нямат обществена подкрепа. На 9 септември 1944 година те са едва 25 хиляди (след 9 септември набъбват до 250 хиляди), а земеделците са 750 хиляди, които, дори след забраната на партията, екзекуцията на лидера им Никола Петков и концлагерите за членовете на партията, продължават да са сериозна политическа опасност за комунистическия режим.
Според българския поет, писател и драматург Стефан Цанев, чието семейство също е потърпевшо, след като горяните придобиват популярност и новата власт е пред заплахата от гражданска война, на 12 март 1951 г. Вълко Червенков в доклад пред партията се противопоставя на извращенията при провеждането на политическата линия. Това се оказва коварен капан – излезлите от нелегалност противници на властта били заловени в края на април същата година. Пикът на арестите и осъжданията е през 1951 и 1952 година.
Уплашен от съпротивата срещу партията, Вълко Червенков отправя недвусмислено послание - издига в центъра на София заплашително огромен, зловещ паметник на Червената армия, който да предупреди българите, че битката им е безсмислена, защото БКП винаги може да повика на помощ Червената армия. Да не забравяме, че именно благодарение на нея българските комунисти завземат властта.
Освен това в началото на 50-те ръководството на компартията създава специален отдел ХII към Държавна сигурност за борба и ликвидиране на горянското движение. Голяма част от горяните са заловени и избити без съд и присъда, благодарение на агенти на ДС. Предателите и доносниците се оказват изключително важни за "народната" власт в борбата й срещу народа на България.
Макар и продължителна съпротивата на горяните остава неизвестна. Причината за това е проста и грозна. Докато в Унгария, Чехия и Полша комунистите подкрепят националното недоволство и то се превръща в мащабна революция срещу съветския режим, то в България комунистическата власт не подкрепя борбата на своя народ, а застава на страната на СССР. Също така успяват успешно да заличат спомена за тази борба и да внушат, че българите не са се съпротивлявали.
Българските комунисти са не само национални предатели и позорни слуги на Москва, но не са се притеснявали да потърсят "братската" помощ на окупаторите, за да смажат собствения си народ, в името на когото уж управляват.
Не случайно и днес българските комунисти се боят от разкриването на архивите, твърдейки, че това ще навреди на националните интереси.
Разкриването на архивите обаче ще извади на бял свят истината за националните предателства на комунистическата номенклатура, за чудовищните престъпления на комунистическата Държавна сигурност и на членовете на Политбюро срещу нашия народ. Ненационалните интереси, а комунистическото минало е заплашено от разкриването на истината.
Заслуга за разкриването пред българската общественост на борбата на горяните има Диню Шарланов и негова книга „Горяните – кои са те“. Авторът не пише случайни неща. Неговият разказ за появата и дейността на горянското движение е базиран на огромния архив на Държавна сигурност, в който се включва цялата документация, свързана с реакцията на БКП срещу горяните в периода 1944-1958 година.
Диню Шарланов цели да покаже горянското движение като съпротива на българското население срещу съветизацията на България и какво влияние върху тази борба оказва основния външен фактор – американско-съветското съперничество за глобално световно господство. Затова авторът извежда два основни етапа от противопоставянето срещу налагането на тоталитарната система в България.
Първият етап е легалната политическа съпротива. Този етап започва още в края на 1944 година с реакцията на БЗНС и нейния лидер Г. М. Димитров срещу намесата в политическия живот в страната от комунистическата партия. Легалната съпротива приключва през 1948 година с унищожаването на политическата опозиция и установяването на еднопартийното управление на БКП.
След убийството на лидера на БЗНС – Никола Петков през 1947 година и приемането на закона за ликвидиране на опозиционните партии, се отнемат легалните възможности за борба срещу комунистическия режим. По този начин се възприемат нелегални форми, като се създават нелегални организации и нелегални въоръжени групи – едно от тях е именно горянското движение.
В книгата се разглеждат социалнополитическата база на съпротивата, програмните й цели, както и нейният национален и демократичен характер. Разкрива се механизмът на агентурно-информационната система на Дирекция „Държавна сигурност”, която се оказва главно средство за разкриването и ликвидирането на нелегалните организации.Документите за горяните са съхранявани основно в Архива на МВР, които до сравнително скоро са били строго секретни, също в ЦВА и ЦДА. Те свидетелстват за съпротивата след деветосептемврийския преврат през 1944 година, срещу налагането на социален и политически модел на управление, който влиза в противоречие с очакванията на немалка част от българското общество. От архивите разбираме, че властта се страхува от горяните и създава различни отдели за борба срещу тях. Един от е специален отдел ХІІ към ДС – “за борба срещу политическия бандитизъм и тероризъм в страната”. Представено от класово-партийни позиции движението се характеризира точно като “политически бандитизъм”, а участниците в него – като “бандити”.
Горяните могат да се разглеждат като престъпници, бандити или пък герои. Това, разбира се, зависи от гледната точка. За партията и комунистическата власт те са престъпници и бандити, защото престъпват и нарушават законите на установената след 9 септември 1944 година власт.
За други са патриоти и герои, защото се осмеляват да изкажат с думи или действие своето отрицателно отношение към налагането на един чужд, „съветски модел” на управление, не са съгласни с посегателството върху българската идентичност. Самият проф. Диню Шарланов твърди, че идеята и целта на движението е „да се попречи на болшевизацията на България и да се защити традиционната наша държавност, да се запазят народните ни обичаи и традиции от обезличаване”.
Това какви са точно горяните не е най-значимото нещо. Всеки, след като прочете и научи за тях, може сам да прецени. Важното е да се знае, че тези хора са съществували и са заявили с действия своето несъгласие с настъпилия след 1944 г. режим в страната ни.
Светът е наясно за въстанието в Източна Германия през юни 1953 година, за Унгарската революция през 1956 година, за Пражката пролет през 1968 година, но смело можем да твърдим, че почти никой не е чувал за съпротивата на българските горяни.
Горяните живеят с надеждата, че борейки се с комунистическата власт, това ще подтикне Запада към война за освобождението на Източна Европа. До потушаването на Унгарското национално въстание от съветските танкове и пасивността на Запада хората от Източна Европа смятат, че освобождението е много близо.
Факт е пасивната позиция на Западните страни при Берлинското въстание – 1953 г., Унгарското въстание – 1956 г., Пражката пролет – 1968 г. При това отношение на Запада към източноевропейските въстания, горянството е обречено, но въпреки това, е една продължителна, упорита съпротива, която е част от нашата история и за която хората имат право да знаят.
Още една причина за появата на горяните е и извършената насилствено колективизация. Хората биват заплашвани и дори убивани.
Тези, които се борят срещу режима, са наречени горяни. Според българския тълковен речник тази дума означава „Лице от въоръженото съпротивително движение срещу комунистическата власт през 50-те години на ХХ век”. Самото наименование „горяни” се превръща в синоним на непримиримост и съпротива.С идването на комунизма в България започва отнемането на земята, а съпротивата е повсеместна: селяните бягат в гората при идването на комунистическите агитатори за ТКЗС, стотици са бегълците през границата. В много села хората масово напускат ТКЗС и се опитват да си върнат инвентара и добитъка. Тези опити преминават в селски бунтове и сблъсъци с милицията. Непосилните задължения в селскостопанската продукция, която частните стопани трябва да предадат на държавата, предизвикват многобройни женски бунтове. “Защо ни отнемате хляба и го давате на руснаците”, питат насъбралите се стотици жени. “Долу ТКЗС”, “Долу комунистите”, са виковете на женските протести, докладвани на компартията.Още до 5.10.1944 година, без съд и присъда, са избити хиляди души. През 1946 година започва и преследване на партньорите от Отечествения фронт – земеделци, социалдемократи, членове на политическия кръг „Звено“. Един от осъдените на смърт е и лидерът на земеделците Никола Петков. Той е екзекутиран през 1947 година.
Тези условия в страната по онова време обособяват целите и мотивите на горянското движение. Горяните са против диктатурата и терора, против политическите репресии и насилственото отнемане на собствеността, включително и на земята, против съветизацията на България и за възвръщане на свободата, демокрацията и пазарната икономика.
Първоначално горянството възниква като бягство от терора и невоенно нелегално движение. През пролетта на 1945 година се появяват първите горянски чети. Горяни има главно в планинските райони, но съществуват и в равнините. През 1950 година горянското движение се масовизира като реакция срещу политиката на насилствена колективизация на земята. Заради това и огромна част от горяните по това време са земеделци. Горяните наброяват около 3130 души през 1951 година. Предполага се, че те са подкрепяни от 20 000 ятаци и горяни, занимаващи се с пропагандна дейност.
Четите са около 160, като 28 от тях са големи. Средната продължителност на четите е 7-8 месеца. Всички горяни, които преминават през четите за целия период са около 7000 души. Най-силна е съпротивата в Южна България, особено в Сливенско, Старозагорско, Велинградско и Пиринския край.
В Пиринска Македония най-силна е съпротивата през 1947-1948 година. Основната чета, която контролира Санданска област, е ръководена от Герасим Тодоров. Извършва походи чак до долината на река Места, до Разложко, до Неврокопско и до Горноджумайско. Голяма част от Северния Пирин е блокирана от хиляди милиционери през 1948 година. Четниците са откъснати от ятаците и биват разбити. Герасим Тодоров се самоубива, след като бива обграден на 31 март.
Въпреки всичко, в края на 1948 година, се създава нелегална организация в Гърция, която придобива максимален размах в периода 1950-1952 година. От южната ни съседка предава радио „Горянин“, което излъчва емисии до 1962 година. Неговият девиз е „Гласът на българската съпротива“. Горянски отряди действат във всички части на страната, като по-активни са в граничните райони, а във вътрешността – в Сливенско, Старозагорско, Пловдивско и Плевенско.
В тази обстановка се подготвя всенароден бунт срещу комунистическия режим. Разпокъсаната съпротива на горянските чети започва да се координира от радио "Горянин". В края на май 1951 то съобщава, че в сливенския Балкан се сформира въстаническа армия и хора от цялата страна тръгват натам. Комунистическата власт е уплашена и изпраща 13-хилядна армия от милиционери и войници, която обгражда Сливенския Балкан, за да попречи на въстаниците да се присъединят към четата на Георги Търпанов.
Все пак на първи и втори юни 1951 година се води сражение между 106 горяни от четата на Георги Търпанов и 6-хилядна армия от милиционери и войници в Сливенския Балкан. Командирът им получава 12 огнестрелни рани, но въпреки това успява да изведе хората си на безопасно място. Загиват 40 горяни, но въстаниците успяват да изнесат всички свои ранени. Няколко седмици по-късно четата е преустроена и готова да се впусне в нова битка. Вълко Червенков и министърът на вътрешните работи Георги Цанков лично водят съпротивата срещу горяните. Битката със сливенските горяни показва на българските комунисти, че въпреки жестоките репресии и масовите убийства, все още има хора, които ще се борят срещу този режим.
Така или иначе комунистите нямат обществена подкрепа. На 9 септември 1944 година те са едва 25 хиляди (след 9 септември набъбват до 250 хиляди), а земеделците са 750 хиляди, които, дори след забраната на партията, екзекуцията на лидера им Никола Петков и концлагерите за членовете на партията, продължават да са сериозна политическа опасност за комунистическия режим.
Според българския поет, писател и драматург Стефан Цанев, чието семейство също е потърпевшо, след като горяните придобиват популярност и новата власт е пред заплахата от гражданска война, на 12 март 1951 г. Вълко Червенков в доклад пред партията се противопоставя на извращенията при провеждането на политическата линия. Това се оказва коварен капан – излезлите от нелегалност противници на властта били заловени в края на април същата година. Пикът на арестите и осъжданията е през 1951 и 1952 година.
Уплашен от съпротивата срещу партията, Вълко Червенков отправя недвусмислено послание - издига в центъра на София заплашително огромен, зловещ паметник на Червената армия, който да предупреди българите, че битката им е безсмислена, защото БКП винаги може да повика на помощ Червената армия. Да не забравяме, че именно благодарение на нея българските комунисти завземат властта.
Освен това в началото на 50-те ръководството на компартията създава специален отдел ХII към Държавна сигурност за борба и ликвидиране на горянското движение. Голяма част от горяните са заловени и избити без съд и присъда, благодарение на агенти на ДС. Предателите и доносниците се оказват изключително важни за "народната" власт в борбата й срещу народа на България.
Макар и продължителна съпротивата на горяните остава неизвестна. Причината за това е проста и грозна. Докато в Унгария, Чехия и Полша комунистите подкрепят националното недоволство и то се превръща в мащабна революция срещу съветския режим, то в България комунистическата власт не подкрепя борбата на своя народ, а застава на страната на СССР. Също така успяват успешно да заличат спомена за тази борба и да внушат, че българите не са се съпротивлявали.
Българските комунисти са не само национални предатели и позорни слуги на Москва, но не са се притеснявали да потърсят "братската" помощ на окупаторите, за да смажат собствения си народ, в името на когото уж управляват.
Не случайно и днес българските комунисти се боят от разкриването на архивите, твърдейки, че това ще навреди на националните интереси.
Разкриването на архивите обаче ще извади на бял свят истината за националните предателства на комунистическата номенклатура, за чудовищните престъпления на комунистическата Държавна сигурност и на членовете на Политбюро срещу нашия народ. Ненационалните интереси, а комунистическото минало е заплашено от разкриването на истината.
Заслуга за разкриването пред българската общественост на борбата на горяните има Диню Шарланов и негова книга „Горяните – кои са те“. Авторът не пише случайни неща. Неговият разказ за появата и дейността на горянското движение е базиран на огромния архив на Държавна сигурност, в който се включва цялата документация, свързана с реакцията на БКП срещу горяните в периода 1944-1958 година.
Диню Шарланов цели да покаже горянското движение като съпротива на българското население срещу съветизацията на България и какво влияние върху тази борба оказва основния външен фактор – американско-съветското съперничество за глобално световно господство. Затова авторът извежда два основни етапа от противопоставянето срещу налагането на тоталитарната система в България.
Първият етап е легалната политическа съпротива. Този етап започва още в края на 1944 година с реакцията на БЗНС и нейния лидер Г. М. Димитров срещу намесата в политическия живот в страната от комунистическата партия. Легалната съпротива приключва през 1948 година с унищожаването на политическата опозиция и установяването на еднопартийното управление на БКП.
След убийството на лидера на БЗНС – Никола Петков през 1947 година и приемането на закона за ликвидиране на опозиционните партии, се отнемат легалните възможности за борба срещу комунистическия режим. По този начин се възприемат нелегални форми, като се създават нелегални организации и нелегални въоръжени групи – едно от тях е именно горянското движение.
В книгата се разглеждат социалнополитическата база на съпротивата, програмните й цели, както и нейният национален и демократичен характер. Разкрива се механизмът на агентурно-информационната система на Дирекция „Държавна сигурност”, която се оказва главно средство за разкриването и ликвидирането на нелегалните организации.Документите за горяните са съхранявани основно в Архива на МВР, които до сравнително скоро са били строго секретни, също в ЦВА и ЦДА. Те свидетелстват за съпротивата след деветосептемврийския преврат през 1944 година, срещу налагането на социален и политически модел на управление, който влиза в противоречие с очакванията на немалка част от българското общество. От архивите разбираме, че властта се страхува от горяните и създава различни отдели за борба срещу тях. Един от е специален отдел ХІІ към ДС – “за борба срещу политическия бандитизъм и тероризъм в страната”. Представено от класово-партийни позиции движението се характеризира точно като “политически бандитизъм”, а участниците в него – като “бандити”.
Горяните могат да се разглеждат като престъпници, бандити или пък герои. Това, разбира се, зависи от гледната точка. За партията и комунистическата власт те са престъпници и бандити, защото престъпват и нарушават законите на установената след 9 септември 1944 година власт.
За други са патриоти и герои, защото се осмеляват да изкажат с думи или действие своето отрицателно отношение към налагането на един чужд, „съветски модел” на управление, не са съгласни с посегателството върху българската идентичност. Самият проф. Диню Шарланов твърди, че идеята и целта на движението е „да се попречи на болшевизацията на България и да се защити традиционната наша държавност, да се запазят народните ни обичаи и традиции от обезличаване”.
Това какви са точно горяните не е най-значимото нещо. Всеки, след като прочете и научи за тях, може сам да прецени. Важното е да се знае, че тези хора са съществували и са заявили с действия своето несъгласие с настъпилия след 1944 г. режим в страната ни.
Светът е наясно за въстанието в Източна Германия през юни 1953 година, за Унгарската революция през 1956 година, за Пражката пролет през 1968 година, но смело можем да твърдим, че почти никой не е чувал за съпротивата на българските горяни.
Горяните живеят с надеждата, че борейки се с комунистическата власт, това ще подтикне Запада към война за освобождението на Източна Европа. До потушаването на Унгарското национално въстание от съветските танкове и пасивността на Запада хората от Източна Европа смятат, че освобождението е много близо.
Факт е пасивната позиция на Западните страни при Берлинското въстание – 1953 г., Унгарското въстание – 1956 г., Пражката пролет – 1968 г. При това отношение на Запада към източноевропейските въстания, горянството е обречено, но въпреки това, е една продължителна, упорита съпротива, която е част от нашата история и за която хората имат право да знаят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар